„Драго, макар че нощта е минала“ е нежна елегия за нощ на любов, която е преминала в сутрин – и в памет. Говорият припомня интимност, смех и чувство на непобедимост, споделена с любим. Залезът на слънцето донеса самота и скърб: как да продължиш без тази пълнота? Стихотворението се обръща към приемане – часовете заедно бяха реални, драгоценни и трайни в факта, че са били. Затворените редове държат любов, надежда за среща и благодарност. Оуден улавя парадокса на скръбта: любимият е отишъл, но любовта остава неизменен факт в историята на оцелилия.