Главните метафизични поети: Кой е кой в 17-ти век – остроумие и изненада
Метафизичните поети
Метафизичните поети – така наричани от Самуел Джонсън заради интеллектуалната си сложност, изобретателните концети и сливане на мисъл и чувство – превърнаха английския стих в началото на 1600 г. Тези творби съединяват философското с страстното, космичното с телесното. Ето централните фигури.
- Джон Дон (1572–1631): Неоспоримият майстор на движението. Неговите свещени сонетове и еротични елегии еднакво използват удрящи метафори – компас за душите на влюбените, бълха за брачен легло – за да изследват вяра, желание и смъртеност.
- Джордж Херберт (1593–1633): Свещеник-поет, чийто оформени стихове (The Altar, Easter Wings) и тихи девотски лирики (The Collar, Love (III)) олицетворяват духовната борба с формално изобретателство.
- Ричард Крешоу (ок. 1613–1649): Конвертиран в католицизъм; неговият barok, сензуален образ (The Flaming Heart) проталква метафизичния екстравагант към екстатичен мистицизъм.
- Хенри Вон (1621–1695): „Лебедът от Уск“ смесва платонизъм и природен мистицизъм (The Retreat, The World), виждайки вечността блясва в временния свят.
- Томас Трехърн (1637–1674): Редискрит през 20-ти век; неговите Centuries of Meditations излъчват детска, лъчезарна възхищение пред благостта на творението.
- Андрю Марвел (1621–1678): Политик и сатирик, чиито лирики (To His Coy Mistress, The Garden, An Horatian Ode) балансират остроумие, сензуалност и дълбока метафизична спекулация.
Заедно тези поети коваха режим на стих, който мисли чрез усещане и усеща чрез мислене – наследие, което продължава да предизвиква и зарадва читателите.