Сърцебиенето на всяко стихотворение е неговият модел на нагласени и ненагласени слогове. Без значение дали следва строги метрични стъпки (ямбик, трохей, анапест) или използва по-свободни каденси, ритъмът създава пулс, който върви читателя напред, подобно на мелодичен ред в музиката.
Римът – краен, вътрешен или неточен – създава хармонично разрешение. Асонансът (повтарящи се гласни звуци) и алтерацията (повтарящи се съгласни в началото на думи) плетят по-фин звуков тексил, свързвайки стиховете чрез споделени тембри. Тези приеми функционират като мотиви в композиция, връщайки се за да унифицират творбата.
Думи, подражаващи звуци (жъжене, шепот, удар), добавят изпълнително измерение. Освен подражание, звуковият символизъм – естествената качественост на „жестоки“ съгласни (к, г, т) срещу „меки“ (л, м, н, с) – позволява на поетите да оглеждат емоционалния тон фонетично: ред, натоварен с пловливи, звучи рязко; един, богат на течности, тече.
Живисензорният език не просто начертава картини – той извиква чувства, каквато прави мелодията. Прецизно изобразен образ може да удари акорд на разпознаване, носталгия или изненада, действайки на превербално ниво.
Традиционните форми (сонет, виланел, ода) носят вградени музикални очаквания. Дори във свободния стих, прекъсването на редовете и групирането на стачията действат като фразиране. Енжамбманът – пренасяне на изречение през граница на ред – създава напрежение и поток, аналогичен на музикална синкопа или легато фразиране.
Подобно на лайтмотив в операта, повтарящите се символи и разширените метафори добавят структурна и емоционална дълбочина, възнаграждавайки повторното четене, както сложна композиция възнаграждава повторното слушане.
Най-сигурният тест за музикалността на стихотворение остава прост: прочетете го вглас. Хармонията се разкрива в гласовото изговоряване.