„Сребро“ на Уолтър де ла Мър евокира чудесност, мистерия и етерна красота чрез дремотворна, почти сюрреалистична атмосфера.
Поемата се отваря с „бавно капащо луна“, олицетворена като „призрак“, установявайки вечна неподвижност. Напреждаващи образи – „сребро“, „звезди“, „бели птици“ – изграждат омагьосаност. Повтореното „сребро“ и „бяло“ палитра подсилва наднаチュралната трансформация.
Къси версове, счупени от запетаи и тире, създават паузи и рефлексия. Бавният, умишлен метър имитира пълзенето на луната и непохватното разгъване на дремотворната образност.
Образност, ритъм и дикция се сливат, за да произведат настроение на застанало време и магическа трансфигурация – святът пресъздаден под сребрист лунев свят.