Метърът е скелетът; тези пет приема са тялото, кръвта и нервите на поезическата музикалност. Те действат на сублексикално ниво — звук преди смисъл.
Анафора (начало на ред), епистрофа (край на ред), рефрен, полиптотон (същия корен, различна форма: „love/loved/lovely“).
Повторение на начален звук. Колиридж, „Балада за стария моряк“: „The fair breeze blew, the white foam flew, / The furrow followed free.“ /f/ /b/ /w/ /f/ /f/ — експлозиви и фрикативи подражават на вятър, вода, движение. Устата се движат като морето.
Вътрешно гласно ехо. Тенисън, „Леیدی на Шалот“: „Four gray walls, and four gray towers...“ /eɪ/ /eɪ/ /aʊ/ /aʊ/ — дълги, отворени гласни създават магливна, завинена атмосфера. Звукът остава като проклятието на Леیدی.
Повторение на краен съгласен. Хопкинс, „Ветроловка“: „Brute beauty and valour and act, oh, air, pride, plume, here / Buckle!“ /l/ /r/ /t/ /k/ /b/ /l/ — твърди краища създават стакато, мускулна ритмика. Поемът приземява всеки бит.
Думи, които са техния звук. Джеймс Ейджи, „Permit Me Voyage, Love“: „hush, hush, / the tide is turning...“ Но по-дълбоко: Поу, „Часовниците“: „tinkle, tinkle, tinkle... / clang, clash, roar!“ Фонемите изпълняват физиката на чаша. Вокалният тракт на читателя становява инструмент.
Големите поеми слоеве тези приема. Елиот, „Любовната песен на Дж. Алфред Пръфрук“: „Let us go then, you and I“ — Асонанс (/u/ /e/ /aɪ/), Консонанс (/t/ /n/ /g/), Алитерация (/l/ /t/ /j/), Ритъм (ямбичен). Музиката е смисълът: колебание, прецизност, парализа.