Шекспир не просто пише любовни истории – той пише любовни катаклизми. В своите големи трагедии любовта не е убежище; тя е бурята, която потъва кораба.
В всеки случай влюбеният губи себе си в любимия. Любовта става притежание, обсесия, единствена основа на достойнството. Когато любимият се сбъдне (реално или въображаемо), святът на влюбения се срутява, защото те са го построили изцяло върху друг човек.
Шекспир също пише Сън в лятна нощ, Много шум за нищо, Дванадесета нощ – където ирационалността на любовта се разрешава в брак, а не в жал. Разликата? Комедията позволява перспектива; трагедията запъва в интензитет.
За Шекспир любовта е трансцендентна И опасна. Самоунищожението идва, когато любовта стане единственото нещо, което те прави да съществуваш. Най-здравите влюбени в неговите пиеси (Беатрис/Бенедик, Розалинд/Орландо) пазят отделни „аз“ – те се бият, предизвикват, избират един друг всеки ден. Те не се нуждаят един от друг, за да бъдат пълни. Те искат един друг.
Това е шекспировският рецепт: люби диво, но пази собствените си име.