Стихотворението „Княжеска дъщеря“ на Рита Дъв (от Майчина любов, 1995) преосмисля мита за Деметра и Персефона през съвременна призма, изследвайки:
Дъщерят навигира своята позиция между две мощни родителски фигури — заповедащия „Княз“ (фигура на Хейд/Зевс) и скърбящата майка (Деметра). Стихотворението проследява нейното изникване от дефинирани роли („дъщерята“) към автономно самото.
Дъв разкрива как патриархалните структури ограничават женската агенция. Доминирането на Княза контрастира с „тихия wpływ“ на майката, илюстрирайки явно срещу subtilна власт. Бунтът на дъщерята — изгоряване на особняка — символизира срушване на потискащи системи.
Стихотворението предполага циклични модели: дъщерята и наследи, и съпротивлява на конфликтите на родителите си. Исторически несправедливости ресонират в лични отношения, все пак възможността за сриване на цикли остава.
Пътят на дъщерята от пасивен обект към активен субект — приемане на своя глас, унищожаване на „особняка“ на затворничество — олицетворява феминистко съпротивление. Дъв акцентира върху самопosesсия като радикален акт.
Идентичността на дъщерята е оформена от множество, понякога противоречиви релационни матрици: дъщеря на майка, дъщеря на Княз, жена в патриархална култура. Дъв отказва едномерна категоризация.
Горят особняк представлява и унищожение, и очистване. Стихотворението завършва не с чисто решение, а с „надежда за по-справедлив и справедлив свят“ — отворена, трудно придобита възможност.
Чрез прецизна образност и митичен резонанс, Дъв създава разказ, говорящ за както лични, така и колективни борби за автономия.