Козмо Мънкхаус (1840–1901), поет, критик и асоцииран с Прерафаелитите, написа „Каквато и душа на каквото и тяло“ като драматичен монолог от душата към нейното отдалечаващо се тяло. То обобщава викторианския криз на вяра: ужасът от изчезване срещу надеждата за рекуренция.
Стихотворението се отваря с неизбежността на „последния сън“. Времето е „изтичащо“. Тялото, веднъж „наем“ на душата, става руина. Няма преговори със смъртта.
Необичайно за викториански англикански контекст, стихотворението разглежда *превоплащане*. „Друг рам ще те държи.“ Душата е пътешественик; тялото, временен хан. Този Питагорейски/Платонски ехо suggерира широката четливост на Мънкхаус в класическа философия.
Каква е връзката? Паразит и домакин? Пилот и кораб? Любовец и любим? Стихотворението интерогрира границите: душата ли *създава* тялото, или просто го населява? „Какво оцелява?“ е неотговореният вик.
Говорителят не е догматичен. То *пита*. „Е ли край? Или началото?“ Тази епистемологична смиреност — признаване на „тайната“ — е по-модерна от догматичната.
Пътят на живота е „безпътешен“. Душата няма карта. Този екзистенциален вертиго — *изхвърленост* преди Хайдегер — резонансира с съвременните читатели.
„Каквато и душа на каквото и тяло.“ Неопределеното членоизрицателно универсализира драмата. Цар и просяк споделят този диалог. Стихотворението разтваря йерархията в лицето на скелета.
Написано в римовани четиристишия, формата налага ред на хаоса на обекта. Регулярността е „тялото“; неутолимият мисъл е „душата“, напрегана срещу метъра.