> Когато чух учения астроном,
> Когато доказателствата, цифрите, бяха подредени в колони пред мен,
> Когато ми бяха показани графиките и диаграмите, за да ги добавя, разделям и измервам,
> Когато седях чух астронома да изнася лекции с много аплодисменти в лекционната зала,
> Колко скоро безотчетен станах уморен и болен,
> До издигане и плъзгане навън аз се лутах сам,
> В мистичния влажен нощен въздух и от време на време,
> Погледна в перфектна тишина към звездите.
В тези редове ораторът първоначално посещава лекция, изнесена от астроном, където му се представят научни знания, доказателства, фигури и диаграми. Въпреки това, вместо да се почувства просветлен или впечатлен, той изведнъж става „уморен и болен“, което показва нарастващо неудовлетворение от ограниченията на рационалните и научни обяснения.
Следователно, ораторът избира да напусне лекционната зала и се осмелява да излезе навън в „мистичния влажен нощен въздух“. Това отклонение може да се тълкува като отхвърляне на чисто интелектуалното и абстрактно разбиране в полза на директния, личен опит и връзка с естествения свят. Взирайки се в звездите в „перфектна тишина“, говорещият изглежда открива по-дълбоко усещане за чудо и мистерия във Вселената от това, което беше предложено от лекцията на астронома.
Следователно, вместо конкретно да посочи географско местоположение, където говорителят отива, стихотворението изобразява трансформираща промяна в състоянието на ума на оратора и ангажираността му със света чрез преминаване от затворена лекционна зала към откритото нощно небе.