Стихотворението започва с говорещия, който описва процеса на изместване, използвайки образи на „пътуване“ и „полет“. Те говорят за изоставянето на „родната земя” и „земята на нашите бащи” и за болката от това, че трябва да се „сбогуваме с нашите корени”. Това усещане за загуба и раздяла се усложнява от опита на говорещия да живее в чужда земя, където се чувства като „странници в чужда земя“.
Лекторът също така изследва идеята за идентичност и как тя се оформя от мястото на произход. Те говорят за чувството, че са „загубили част от себе си“ и че са „като сенки на предишното си аз“. Тази загуба на идентичност допълнително се влошава от опита на говорещия с расизъм и дискриминация в новата им страна. Те говорят, че са „третирани като аутсайдери“ и че се чувстват така, сякаш „не принадлежат“.
Въпреки всички тези предизвикателства, говорителят остава решен да намери усещане за дом и да изгради отново живота си. Те изразяват желание да „намерим място, което да наречем свое“ и да „пуснем нови корени“. Това желание се символизира от изображението на оратора, стоящ на хълм и гледащ към хоризонта, изпълнен с надежда и оптимизъм за бъдещето.
„Диаспора“ е вълнуващо и силно стихотворение, което говори за преживяванията на много хора, които са били изселени от родните си места. Изследването на темите за идентичността, изселването и търсенето на дом в стихотворението е едновременно дълбоко лично и универсално свързано.