Стихът на Емили Дикинсън Луната беше само брада от zlato (Fr 735) използва удряща метафора: луната като „брада от zlato“ – позлатена чинийска брада на кукла – но „много по-красива“. Говорителят наблюдава луната в прекрасен вечер, зачуден от нейната красота като свидетелство на божествено мастерство („дланото на Бог“).
Стихът завършва с рефлексия за луната като символ на надежда, изникваща от тъмнината: точно както луната осветява нощта, ние можем да намерим надежда в най-мрачните си моменти. Характерните на Дикинсън тирета, косвените рими и компресираният синтаксис превръщат познатата небесна обекта в чужда и новочудесна – малка, съвършена медитация за красота, божественост и устойчивост.