Есето на Уилям Хейзлит „Моето първо запознаване с поети“ (1823) е съществено произведение на романтичната критика – част мемуари, част портрет, част естетичен манифест. То разказва за срещата му през 1798 г. с Самуел Тейлър Колириџ и Уилиъм Уордсърт.
Хейзлит възпроизвежда срещата визуално: гласът на Колиридж „като звук на далечен грям“, неговото „широко, плоско лице“ и „витящо се око“. Уордсърт се явява „държавен, куейкерски“, с „бавен, предмислен“ манер. Прозата подражава на силата на поетите да правят абстрактното осезаемо.
Сърцевината на есето е личното на Хейзлит пробуждане. Преди да ги срещне, той е „туп, тежък, инертен“ младеж. Техната поезия „отваря нови области на мисъл и емоция“, давайки му „нов чувст, нова способност“. Това отразява романтичното вяране в изкуството като променяща живота сила.
Хейзлит пише това 25 години по-късно, след като двамата поети са станали установени фигури – и след собствената му разочарование от по-късния консерватизъм на Колиридж. Есето запазва началното сияние, ненатънато от по-късни спорове. То е доказателство за трайната сила на първите срещи с гениалност.
Това есе помогна да се дефинира романтичният канон. То не е просто критика; е запис на предаване – как поетичния огън преминава от създателя към приемника, въдлагайки глас на критика. Хейзлит, пишайки го, става самият този, когото описва: писател, превърнат от поезия.