Докато децата играят, ораторът разсъждава върху ефимерната природа на живота и изкуството. Той размишлява върху това как игралната къща, някога кипяща от дейност и изпълнена със смях, сега се е превърнала в изветряла реликва, подчинена на безмилостните сили на времето. Детската безгрижна игра е в контраст с разпадащото се величие на къщата за игра, символизираща непрекъснатия цикъл на живота и преходния характер на човешките занимания.
Централната тема на поемата се върти около взаимодействието между времето, паметта и развиващия се пейзаж на човешкия опит. Лонгфелоу използва образи и символика, за да предаде идеята, че макар физическите структури да се разпадат, спомените и емоциите, свързани с тях, продължават да съществуват, макар и в трансформирано състояние. Старата къща за игра, в състояние на разпад, се превръща в трогателна метафора за непостоянството на светските постижения и неизбежността на промяната.
Стихотворението завършва със съзерцателна нотка, тъй като ораторът се възхищава на способността на децата да намират радост насред руините. Той разпознава трайната сила на въображението и възраждащия дух на младостта, който може да вдъхне нов живот на забравени пространства. Old Playhouse служи като напомняне за преходността на човешките начинания, но също така празнува устойчивостта на човешкия дух и способността да се намери красота и смисъл в останките от миналото.