Балада за едно сърце, което е неразказано.
В царството на сънищата, където летят шепоти,
Слушай, приятелю, докато оставям историята да лъже.
Имало едно време, в една стара градина,
Където рози с пурпурни нюанси смело се разгръщат,
Пребиваваше сърце, чисто и истинско,
Прегърнати от топлина, окъпани в чистата роса на любовта.
Но ветровете на промяната духаха сурови и студени,
Нашепващи тайни, неразказани истории.
Светилището на сърцето изправено пред гнева на изпитанията,
Крехките жилки на любовта, откъснати от пътя им.
През дълбините на скръбта сърцето полетя,
Воден от нежната, небесна светлина на надеждата.
Докато дните се превръщаха в нощи и нощите в зазоряване,
Сърцето намери сила, собствената си песен се възроди.
Като феникс от пепел възкръсна,
Възстановяване на стойността му, разсейване на неволите на живота.
В лабиринта на живота то се луташе,
За сладката утеха на любовта тя наистина копнееше.
В полетата на мечтите, където звездите пламват,
Сърцето срещна сродни души, запали.
В очите им намери огледално отражение,
Симфония от души, божествена връзка.
Докато баладата се развива, нейният рефрен е ясен,
Мелодия на устойчивост и искрена надежда.
През изпитанията, изправени, сърцето се появи наново,
Преобразен и сияен, завинаги истински.
Така че, пазете тази балада, оставете ехото й да остане,
В гоблена на любовта, която изпълва целия живот.
Защото във всяко сърце може да се намери приказка,
Балада за смелост, дълбока любов.