Една роза, в блясък, наистина прегърна.
С меки венчелистчета, нежен оттенък,
Аромат, който може да пропие умовете.
Върху стъблото си толкова тънко, крехко,
Красота, която никога не може да се провали.
Сред цветята стоеше толкова ярко,
Фар от чиста, сияйна светлина.
Всяка сутрин, когато слънцето изгряваше,
Розата щеше да го поздрави с очите си.
Разкривайки красотата след себе си,
Като роса върху листенцата му се късат.
Под лазурното, безкрайно небе,
Розата щеше да цъфти, с толкова голяма радост.
Но времето е бързо и дните летят,
И всичко, което живее, непременно трябва да умре.
Розата, макар и красива, не можа да избяга,
Докосването на възрастта и жестоката злополука.
Венчелистчетата му, някога толкова жизнени, пищни,
Станаха като пергамент, чупливи, замлъкнали.
И все пак, в своето преминаване, благодатта остана,
Реликва от спечелената красота.
Защото въпреки че розата може да престане да съществува,
Споменът за него живее в мен и теб.
В стихове, издълбани с любов и грижа,
Същността му остава, винаги там.
Стихотворение, почит към розата,
Доказателство за това как расте.
От напъпил цъфтеж до окончателна почивка,
С тези думи историята му е благословена.