Рицарски идеал, наследен от средновековна традиция, дворцовата любов изобразява романтиката като благородно стремеж, пълен с екстравагантни жестове, поезія и предано служене на често недостъпна дама.
Вдъхновена от италианския поет Петрарка, този мод акцентира върху интензивно емоционално страдание от неразделена любов, изразена чрез строго структурирани сонетове, пълни с парадокси и оксиморони.
Сватбата сред благородниците и джентри често е стратегическо'arrangement за осигуряване на богатство, статус и политически съюзи, а не съюз, базиран на романтична привързаност.
Протестантската Реформа преобръща любовта като божествена заповед и морален фундамент за брак, подчертавайки спътническо партньорство над просто страст.
Изчерпвайки класическа философия (особено Платон), някои интеликтуали идеализират чиста, интелектуална и емоционална връзка, която надхвърля физическото желание.
Докато романтичната любов се слави в литературата, практични проблеми – финансова сигурност, семейни съюзи и социална стабилност – често диктуват брачните избори.
Патриархалните норми позиционират мъже като доминиращи и жени като подчинени, оформяйки начина, по който любовта се изразява, преживява и контролира в отношенията.
Драма и литература често изследват недозволени връзки, адултър и напрежението между длъжност и страст, отразявайки социални тревоги.
Шекспир и неговите съвременници дълбоко изследват сложностите на страстта, ревността, измъчването и изкуплението чрез пиеси и сонетове, правейки любов централна тема на елизabethанската култура.
Елизabethанската любов е сложно преплетение на романтични идеали, социални задължения, религиозна доктрина и литературно въображение – балансиране на сърдечните желания с епохалните практически реалности.