В устата на Шекспир, „уенч“ е хамелеон – дума, която сменя цвят в зависимост от това кой я говори, на кого и защо. Произход от староанглийски уенсел (дете), тя носеше спектър от значения, които съвременните уши често изплюскат в обида.
Контекстът е всичко. В Веселите жени от Уиндзор, Фолстаф я използва похотливо, свежейки жените до завладяване. В Ромео и Жулиета, Ромео я шепне нежно на Жулиета – момент, в който думата сбъдва багажа си. Към 18-ти век пеyorативният смисъл се е затвърдил като доминантен, но пiesaта на Шекспир запазват пълзливостта на език, все още в движение.
Да се чете Шекспир е да се наблюдават думи, които дишат. „Уенч“ ни напомня, че всяка обида веднъж е била просто етикет – и всеки етикет носи теглото на този, който говори.