Овдовяла душа, сърцето ми завинаги склонно.
Моите роднини и съпруг сега лежат студени, лишени,
Но Ромео, моят най-скъп син, дъхът ми остана.
О, Ромео, моя любима, моя радост и гордост,
Твоята загуба разкъса всичко, което живея.
Твоят младежки чар и нежен дух ярък,
Сега помрачена от вечната, жестока нощ на смъртта.
Майчината мъка няма граници,
Докато плача и тъгувам с безкраен звук.
Твоето отсъствие оставя пропаст в живота ни,
Там, където някога кънтеше смях, сега вирее тишина.
О, жестока съдба, защо нанесе този удар?
Да грабне надеждата ми, яркия блясък на живота ми.
В мъка се скитам безцелно, изгубен и сам,
Сърце на вдовица, завинаги да оплаква.
В залите, някога изпълнени с радостни възгласи,
Сега не отеква нищо друго освен скръб, сълзи и страхове.
Монтегите скърбят за кончината на своя благороден наследник,
Трагедия, която разкъсва душите ни, самите ни викове.
Но през тази болка искрица светлина все още блести,
Споменът за твоята любов, скъпи мой сине.
Твоята любов към Жулиета, чиста и дълбока,
Връзка, която ще издържи и ще звучи винаги.
В сънищата си виждам лицето ти, толкова скъпо,
Твоят смях, твоята благодат, прогонваща всеки страх.
Намирам утеха в мисълта за твоя вечен покой,
В небесата прегръдка, намиране на истинско блаженство.
Въпреки че сълзите могат да потекат и скръбта да продължи дълго,
В сърцето ми твоята светлина е вечно силна.
Почивай в мир, сине мой, скъпо мое дете,
В прегръдката на любовта, завинаги неосквернена.