„Livings II“ и „Livings III“ на Филип Ларкин размишляват за смъртност, течение на времето и безсмислието на човешките усилия, всеки с различна структура и тон.
По-краткият стих противопоставя живи мигове от живота – двойка танцува, дете при фонтан, мъж чете – с блясави напомняния за разпад („камъните са студени и звездите са стари“). Фрагментираната структура създава напрежение между виталност и неизбежността на смъртта.
Този по-дълъг, kontemplативен парче започва с деца, играещи в поле, чиято невинност се противопоставя на околната тъмнина. Говорият след това рефлектира върху лични провали – провали отношения, неосъществени страхове – завършвайки с примирено осъзнаване, че „нищо съществено не остава“. Тонът е разговорителен, разказът кохезивен.
Заедно стиховете показват способността на Ларкин да създава проникнови, замислящи медитации за човешкото състояние.