На пръв поглед стихотворението на Браутиган изглежда като случаен свободен стих – без рима, без метър, редове с варираща дължина. Но погледнете по-близо: строг скелет го държи заедно.
Повторението на „всички“ създава мантричен интонация. Всички надглеждани… всички програмирани… всички освободени… Думата налепва значение – общност, надзор, благодетелство, ирония. Четвороредовото ограничение налага компресия; всеки строф трябва да достави своя образ бързо.
Браутиган доказва, че отхвърлянето на традиционната проза не означава отхвърляне на форма. Той изгражда собствения си контейнер – повторение + единичен строф – и го пълни с кибернетико-пасторални образи: бозайници, компютри, цветя, води, „кибернетична гора“.
Стихотворението усеща спонтанно. Не е. Структурата работи под перцепцията, като ритмична секция, която не чуваш съзнателно, но липсва, ако бъде премахната. Единство без униформалност. Свързаност без ограничение.
Това е парадоксът на свободния стих: най-свободните стихове често имат най-строгите скрити кости.