Сонетът на Кийтс (написан 1818, публикуван 1848) се справя с смъртност, артистична амбиция и желание за превъзходство чрез изкуство.
Говорителят се бои да умре преди да реализира своя поетски потенциал — преди „своето пълно зърно“ да бъде събрано от „своя пълнящ се ум“. Той противопоставя това лично тревожно състояние на природата си огромни цикли (нощното небе, облаците, романтиката), за да контекстуализира човешката краткотрайност. Поемата накрая потвърждава, че докато индивидуалният живот е преходен, изкуството предлага път към безсмъртие — творчеството на поетът може да преживее автора му, давайки на същността му трайност извън физическата смърт.
Шекспиров сонет (ABAB CDCD EFEF GG). Въртолетът (обрат) на ред 12 премества фокуса от страх към примирение: „Тогава на брега / На широка света стоя сам и мисля / Докато любов и слава тонат в нищота.“ Финалният двостиш приема незначителността, докато самата поема — този артефакт — я противоречи чрез своето устойчивост.