Стихът „Огледало“ на Камала Дас е исповедален шедьовър, изследващ фрагментираното женско „аз“ чрез метафората на огледалото.
Огледалото представя разирането между външния вид и вътрешната психика. Дас конфронтира разликата между това как е видяна и как преживява самата себе си, поставяйки под въпрос автентичността в патриархалния поглед.
Дас умишлено се описва като „некрасива жена“, отхвърляйки конвенционалните стандарти за красота. Каталожейки физически „недостатъци“ – сива коса, спаднали гърди, ридове – тя превръща възприятите недостатъци в места на истина и съпротива.
Стихът е проникнат от болезнени минали преживявания, които „хвърлят сянка над настоящето ѝ“. Тези неизказани трауми оформят нейната самопреценка и хранят емоционалната тежест на стиха.
Дас изразява дълбоко желание за побег – от обществените очаквания, ограниченията на тялото си и теглите на паметта. Огледалото става и затвор, и портал.
Образите на празни стаи и самотни фигури евокират липса – на любовник, на пълнота, на „аз“, което би могло да бъде. Стихът завършва в неразрешена напрежение между приемане и болка.
„Огледало“ е пример за пионериския ѝ исповедален стил, даващ глас на женската субективност в постколониална Индия. Тот отказва разрешение, налагайки, че връзката на жената с рефлексията си – и с обществото си – остава място на постоянно преговор.