Поетичният глас на Уолт Уитман преживява дълбока трансформация по отношение на робството, оглеждайки собствената бурна еволюция на нацията. Неговите ранни произведения отразяват двусмислените, често съучастнически нагласи на времето си; по-късно поезията му става ясен призив за аболиция и човешко достойнство.
В Песната на широката секира, Уитман включва passagem, която, удрящо, изглежда да подкрепя завоеванието и робството:
"Ето ги, робовете, свързани и гонени през широката изтягване!
Ето ги, бедните, източени от труд, гладни, безнадежни маси!"
Тук робовете са изобразени като спектакъл, техните страдания наблюдавани, но не оспорвани – отражение на епохалния расизъм и Уитмановото ограничено перспектива.
С Листа от трава (1855), особено Аз пея тялото електрическо, Уитмановото видение се разширява радикално. Той се идентифицира вицерално с робовете:
"Аз съм гоненият роб, съм се страхувам от ухапването на кучетата,
Ад и отчаяние са върху мене...
Насърчават моите замамени уши и ме бият насилствено по главата с кобилите им."
Това не е наблюдение – това е въображаемо въплотяване. Уитман осъжда обезчовечаването на робството чрез твърдение на споделена човешност.
По време на войната Уитман грижи за ранените войници (черни и бели) и пише страстно за каузата на Съюза. Неговите по-късно стихове (Барабански удари, Спомени за президент Линкълн) утвърждават наследството му като поет на демокрация и еманципация, оформяйки публичния дискурс срещу робството.
Ранни конвенционални погледи → по-късно изрична антиробска емпатия и отказ на институцията. Дугата на Уитман демонстрира способност за морален растеж – и силата на поезията да свидетелства.