Обвиненията на Абигейл Уилямс срещу Сара Гуд и Сара Осбъран в Котелът (и историческите Салемски процеси) не могат да се сведат до един мотив. Артър Милър и историците идентифицират съвпадение на фактори, които превърнаха лични кletiви в престъпления, наказани със смърт.
Като сирота, нежена тийнейджър в общност, която цени жените само като жени и майки, Абигейл имаше нула статус. Обвинението обърна йерархията: изведнъж министри и магистрати висеха на всяка й дума. Тя стана център на стаята.
Веднъж първите обвинения полетяха (Титуба, Сара Гуд, Сара Осбъран), започна обратна връзка. Страх от дявола + страх от обвинение = публично изявление на страдание. Припадъците на момичетата станаха заразни; възрастните ги валидираха; съдът ги легитимираше. Абигейл качи на вълната, която помогна да създаде.
Пуританската космология приемаше вещерство като реално. Абигейл може би вяра в собствените си лъжи – или поне вяра, че Дяволът е активен в Салем. Границата между представление и обеснеление се размазва в култура, където невидимият свят е колкото реален, толкова и видимият.
Нито един причинен е достатъчен. Абигейл беше опортунистична, трауматизирана, овластена и поглътната в светогледище, което прави вещерство правдоподобно. Обвиненията срещу Гуд и Осбъран – маргинализирани, „трудни“ жени – бяха идеалното гориво: лесни мишени, чиято осъждане валидираше съда и защитаваше обвинителите.
Гениалността на Милър е да покаже как личен грях (похота, завист) срещна публична доктрина (грях = вещерство) за да произведе публична катастрофа.