В Сонет 55 на Шекспир („Не мрамор, ни позлатени паметници“), твърдението, че любимият ще живее вечно чрез стиховата, се появява в финалния куплет:
Ред 13: „Така, до съда, когато сам те издигнеш,
Ред 14: Ти живееш в това, и пребиваваш в очите на любовници.“
Стихът твърди, че стихът надхвърля каменните паметници; субектът постига безсмъртие чрез това, че се помни в стиховата и в очите на бъдещите любовници, които я четат.