Франческо Петрарка (1304–1374), бащата на хуманизма, излива душата си в Канцониере – поредица от 366 стихове, претежно сонети, адресирани на Лаура, жена, която е виждал в църква и никога не е притежаваше. Централната тема е идеализирана, неотговорена любов: любов, която е духовна, мъчителна и вечно отложена.
Лаура остава далечна, жената и в крайна сметка мъртва (от чума), все пак стиховете на Петрарка нея онебезават като аватар на божествена красота. Поезията oscиляра между екстатично обожание и отчайващо самонаказание, изследвайки парадокса, че любовът едновременно издига и порабоща. Ключови мотиви включват лаура (lauro) като игра на думи с името Лаура и символ на поетична слава, и напрежението между земно желание и небесно стремеж.
Иновацията на Петрарка е да направи самото се обект на лиричната поезия – да сече психологията на любимеца с непредвидена честност. Неговият wpływ оформя европейската сонетна традиция, от Шекспир до романтиците. Канцониере остава дефинитивното изследване на любовта като жъдване: любов, която никога не може да бъде консумирана, и заради това никога не умира.