Стихът "Flight Limbo" на Джон Апдайк улавя специфичното психологическо състояние на въздушно пътуване – физическо и метафизично спиране, което става метафора за човешкото състояние.
Говорителят е пътник насамолет, физически ограничен в метална тръба на 30,000 фута, емоционално дрейфващ. Той наблюдава съпътниците като "мухи", застънати в споделено, анонимно състояние, но се усеща дълбоко сам – отстранен от човешката природа около себе си и от какъвто и да е смисъл на посока или цел.
Апдайк майсторски използва самолета като обектен корелатив за съвременната чужденост. Поемата премества от наблюдение ("мухи") към вътрешно признание ("губа") до отчаянска, универсална молитва ("спасете ме"). Тя предполага, че всеки живот е вид полетен лимбо – между произход и дестинации, сигурност и съмнение, изолация и връзка. Силата на поемата лежи в отказът ѝ да разреши напрежението; говорителят остава в лимбо, чакайки, надявайки се, летяйки.