Джон Китсовото стихотворение Към есента (1819) е широко прието като един от най-добре сътворените къси поеми на английски език. В три странци по 11 стиха, Китс олицетворява есента като съучастник на зреещия слънце, като сноповидка, почиваща в житница, и като жънец, наблюдаващ последното изтискане на сидъреното.
Образността на стихотворението премества от изобилие — „плодовитост“, „удебели тиквите“, „пълнещи се лешници“ — към нежно, меланхолично приемане на упадък: „меко умиращият ден“, „розавата нюанс“ на оставелите се ниви, „жалобния хор“ на комарите. Алозите към гръцката митология (сидъреното прес като ехо на дионисийски ритуали) засилват усещането за цикличен ритуал.
В крайна сметка, Към есента прегръща преходната природа на красотата. То не жали за миналото на пролетта или лятото; вместо това намира „мек плодовит“ в сезона на разложение, потвърждавайки, че смъртността сама по себе е част от природата слава.