Той се натъква на дърво, което изглежда е в състояние на голяма агония, клоните му са изкривени и изкривени, сякаш са погълнати от лютия вятър. Дървото изглежда почти живо, протяга ръка със замръзналите си крайници, сякаш се опитва да избяга от замръзналия си затвор.
Говорителят продължава разходката си, отбелязвайки как луната хвърля странни, изкривени сенки върху земята. Той все повече осъзнава силния студ и суровостта на заобикалящата го среда, което води до чувство на безпокойство и чувство, че е изгубен и сам.
Въпреки тези предизвикателни обстоятелства, ораторът открива красотата на естествения свят около себе си. Той наблюдава как сиянието на луната превръща пейзажа в магическо царство и оценява издръжливата сила на дървото, което стои устойчиво на лютия вятър.
Стихотворението завършва с говорещия, който съзерцава природата на своето съществуване и необятността на вселената, противопоставяйки необятността на космическите сили с преходния характер на човешкия живот.