Кембелв „Есен“ използва сезона като метафора за остаряване и смъртност. Стихотворението преминава от златен изobilност („смеещи се небеса“) към разпад („мрачни и горчиви дни“), огледално на пътя на говорителя от младост до приближаването на смъртта. Класически алюзии (Пан) и формален jambic pentameter придават тежест. Финалното приемане на смъртта като част от природата цикъл – където разпадът засява обновление – предлага стоично, почти изкупително примирие.