Поемът "Ни мрамор, ни позлата" представя застрашително олицетворение на Времето като жестоко, унищожително усилие, което пощажда нищо – ни мраморни подове, позлатени стени, ни човеска жизненност. Говорият отваря с визия за люкс, само за да я подкопае веднага: дори най-красивите обкръжения са преходни.
Поемът детайлно описва натиска на Времето върху човешкото състояние: то ни остарява, ослабва и накрая ни отнема живот. То краде любими хора и притежания еднакво, оставяйки нищо нетъкано. Този жив образ създава осезаем сенс за спешност и страх, налагайки на читателя да се изправи пред смъртността.
Поемът закривява с отчаян призив към Бог за милост, молейки за избавление от безупречната сила на Времето. Тази последна молба подчертава централната тема на поема: пред такъв всемогъщ разорител, човешкото агенство е незначително, и само божествена интервенция предлага надежда. Олицетворението е изключително ефективно, превръщайки абстрактна концепция в осязаем антигонист, който извиква както трепет, така и състрадание.