Централната метафора на Сонета 18 ("Shall I compare thee to a summer's day?") сравнява любимият с лятен ден – но с решаващ обрат: любимият е по-красив и по-умерен. Лятото е недостатъчно: "груби вятри" треперят му бутоните, "наема" му е твърде кратък, слънцето понякога е твърде горчиво ("окото на небето свети"), а "златната му кожа" често се притъмнява. Красотата на любимият, напротив, е вечна – обеществена в "вечните стихове на времето". Поемата станува лятото, което никога не увяда.