Джулиет не отхвърля предложението на Ромео да се клеве за луната. Вместо това тя го предостережава с едно от най-лиричните разменяния в пиесата:
„О, не клеви за луната, за променливата луната,
Която всеки месец се променя в своя окръжен орбит,
За да не стане и любовта ти също променлива.“
(Акт 2, сцена 2)
Тя разбира, че цикличната природа на луната – набиране и намаляване – я прави лош символ за постоянство. Неинът възраз не е срещу клетвата самата, а срещу нейния корак. Тя иска обещание, заковано в нещо неколебимо.
Когато Ромео пита за какво да се клеве, тя отговаря:
„Или, ако желаеш, клеви се за своя благороден образ,
Които е богът на моя идолопоклонство,
И аз ще ти повярвам.“
Този момент разкрива зрелостта на Джулиет: тя цени автентичността над ритуала и разбира, че истинската верност идва от характер, а не от небесни свидетели.