1. Осъзнаване на неговата трагична съдба: Едип достига до шокиращото осъзнаване, че е изпълнил ужасното пророчество, от което се е страхувал през цялото време. Той оплаква своето падение и изразява своята мъка и отчаяние.
2. Самопорицание: Едип грубо се укорява за своята слепота и високомерие. Той обвинява собствените си действия за болката, която е причинил на себе си и на другите.
3. Загуба на зрение: Едип избира да ослепее като символично наказание за действията си. Като се лишава от зрение, той се опитва да избяга от непоносимия ужас да се изправи пред света, на който несъзнателно е причинил толкова много страдания.
4. Изгонване: Едип признава, че вече не е годен да живее сред своя народ и избира да отиде в изгнание. Той вярва, че присъствието му само ще донесе нови нещастия на Тива.
5. Обжалване на Креон: Едип поверява дъщерите си Антигона и Исмена на грижите на Креонт, своя зет. Той умолява Креон да се погрижи за тях и да ги защити от по-нататъшни щети.
6. Сбогуване с Тива: Едип се сбогува за последно с град Тива, който някога е управлявал като почитан цар. Той оплаква трагичния обрат на събитията, който разби живота му и опозори името му.
7. Искане за достойна смърт: Едип изразява копнежа си за спокойна и достойна смърт. Той иска да намери почивка и освобождаване от бремето на своята вина и страдание.
Като цяло монологът на Едип в края на „Едип цар“ улавя неговата дълбока скръб, мъка и самоосъждение, докато той се бори с последствията от трагичната си съдба и признава пагубното въздействие на действията си върху себе си и хората около него.