Строфи 1-6:
Поемата започва с описание на оживен град, където хората неуморно преследват различни цели и амбиции, но често завършват с разочарование. Джонсън въвежда идеята, че човешките желания често са погрешни, което води до неудовлетвореност и страдание.
Строфи 7-10:
Джонсън илюстрира тази теза, като представя няколко примера за хора, всеки с различни амбиции. Те включват завоевател (Карл XII от Швеция), държавник (кардинал Уолси), философ (Цицерон), поет (Драйдън) и кралица на красотата (Елена от Троя). Въпреки своите постижения или външни качества, тези хора в крайна сметка се сблъскват с провал или разочарование.
Строфа 11-28:
Поетът навлиза по-дълбоко в причините за човешките провали. Той твърди, че хората са същества с недостатъци, склонни към гордост и суета. Джонсън идентифицира няколко пороци като завист, ревност и желание за богатство и власт като източници на нещастие.
Строфи 29-44:
Джонсън предполага, че простият и добродетелен живот е ключът към удовлетворението. Той критикува стремежа към прекомерно удоволствие, богатство и слава, като твърди, че те в крайна сметка водят до разочарование и нещастие.
Строфи 45-60:
Във финалната част на поемата Джонсън предоставя стоическа перспектива. Той насърчава хората да приемат ограниченията на човешкото съществуване и да намерят утеха в стремежа към добродетел и скромен живот. Той напомня на читателите, че единственото истинско удовлетворение се крие в моралното и почтено съществуване.
Като цяло „The Vanity of Human Wishes“ предлага философска медитация върху безсмислието на човешките желания и стремежи. Джонсън подчертава значението на смирението, добродетелта и самосъзнанието като основни качества за постигане на истинско щастие и удовлетворение в живота.