В Вестникът на Артър Милър, връзката на Титуба с реверанд Парис преследва болезнена дъга от зависимост до разочарование до бунт. Като порабощена барбадийска жена в пуритански Салем, нейната позиция е предлагаема – и Парис държи почти цялата власт.
Титуба първоначално разглежда Парис като свой защитник. Под неговата покрив, тя има убежище и дефинирана роля. Уважава неговата религиозна власт, обръщайки се към него като „Господар“ или „Реверанд“. Искрено се опитва да го зарадва – нейното участие в ритуалите в гората идва отчасти от желание да помогне на негов недужен дъщеря, Бети. В нейния ум, служене е равно на сигурност.
Когато обвиненията в вещерство избухват, Титуба става мишена. Натискана от Хейл и Парис да се признае, тя се съгласява, за да преживее – посочва имена, за да спаси себе си и, първоначално, да закрили Абигейл. Но постепенно усеща лицемерието на Парис: той използва нейното признание, за да консолидира собствената си заплашена власт, не за да търси истина. На него му е за репутация, не за душата ѝ. Мъжът, който изискваше нейна духовна послушност, експлоатира нейната уязвимост за политически печалба.
Титуба се сблъсква с реалността на алчността му и липсата на състрадание. Тя вижда системата за каквато е: машина, пожераща безвластните. Неин последен акт – побегът от Салем – е и преживяване, и бунт. Тя отказва да остане съучастник в унищожението, което помогна да развърже.
Дъгата на Титуба огледалява централната траектория на пiesaта: от ред към хаос, от вяра към експлоатация, от молчание до съпротива. Нейното пътуване от „Господар“ до бегълница разкрива моралния банкрутство в сърцевината на Салем.