В Антигона на Софокл, епонимната героиня непокорява на едикта на цар Креон, оставяйки брат й Полиник непогребен. Неяната опозиция почива на пет преплетени стълба, издигайки личната съвест над гражданското подчинение.
Древногръцко вяване: непогребените мъртви блуждават вечно, замърсявайки живите. Погребението не е обичай – то е темис (божествено уреждение). Антигона извършва свещен ритуал; Креон сътворя сакрилег.
Креоновият декрет е номос (човешки закон) – променим, политически, насилван чрез власт. Антигона призовава аграфос номос (неписан закон) – вечен, универсален, санкциониран от Зевс. "Не от днес или вчера, а завинаги."
Полиник е брат й – аделфос (от същия утроб). Сродническата връзка, особено в къща, вече счупена (Едип, Йокаста, Етеокъл мъртви), е нейният последен цял родствен елемент. Оставянето му унищожава нейната идентичност.
Като жена в патриархална Теба, Антигона няма публичен глас. Неятo домакинска роля (погребални ритуали бяха женска работа) става политическия ѝ дрип. Тя говори истина на властта от единствената позволена позиция – и тя чупи тронa.
Креон отрича погребение, за да накаже за izdателство. Но Полиник е мъртъв; наказанието надхвърля справедливостта, става месть. Антигона твърди: правата са връзка с човешката природа, а не с гражданинството. Трупът има достойнство, което държавата не може да отнеме.
Креон я осъжда; тя се самоубива; синът и жената му следват. Държавата "спечели", но колапсва. Антигонината опозиция – закоренена в благочестие, родство, родова агенция и универсална справедливост – остава архетипът на етично съпротивление на тиранията.