Ромео Монтъгю не прави компромиси. Неговите реплики през Ромео и Джулиета разкриват младия човек, за когото любовта не е емоция, а онтология — лещата, през които реалността сама се пречупва. Три разговора картират неговите ценности с хирургична прецизност.
"Но, тихо! каква светлина през онзи прозорец чупи?
Това е изтокът, и Джулиета е слънцето..."
Той не просто я възхищава; той преуредява космоса. Джулиета измества луната (Розалина, традиция, студ). „Изгрей, прекрасно слънце, и убий завистливата луна“ — той изисква нов небесен ред.
"Наричай ме просто любов, и ще бъда новокръстен;
Оттогава никога няма да бъда Ромео."
Идентичността е преговаряема. Семейно име, социален статус, история — всички жертвени за една дума. Неговата стойност: връзка над конвенция.
"Няма свят без веронски стени,
Амд проклятие, мъка, самият ад."
Фратьор Лоренцо предлага философия; Ромео предлага анатомия. „Веронски стени“ = Джулиета. Градът е тя. Изгнанието не е наказание; то е унищожение. Неговият свят се е стил до единична координата. Стойност: присъствие като съществуване.
"О, истински апотекари! Дрогите ви са бързи. Така с поцелуй умирам."
Той не умира от скръб; умира в съюз. Поцелувът е последният сакрамент, отровата — причасна вино. Той избира времето, метода, смисъла. Стойност: агенция пред лице на съдба.
Ромео не е „импулсивен“. Той е тотален. В свят на компромиси, той е uitzитателният, прекрасен изключване.