Гениалността на Шекспир лежи в герои, които отказват да се впишат в прости категории – нито изцяло героични, нито злодейски, а противоречиви, развиващи се и дълбоко човешки.
Интелектуален, парализиран от съмнение, способен на жестокост (Офелия, Розенкранц/Гилдънстърн) и нежност (Хорацио, Йорик). Неговата „луда поза“ маскира – и става – истинска фрагментация.
Амбициозен войн, соблазнен от пророчество, отегчен от убийство, разплетен от вина. „В кръв съм настъпил толкова далеч“ – той знае своето проклятие и продължава.
Благороден чужденец, любящ съпруг, погубен от неувереност, оръжие в ръцете на Яго. Неговата трагедия: величие на душата с фатална щелина.
Горд баща, бърка лестотия с любов, лишава се от власт, учи мъдрост през лудост. „Аз съм много глупав, любезен стар човек“ – най-разрушителният ред в плейа.
Тези герои преживяват, защото се противоречат на себе си – както ние. Те поканват за безкрайно преразбиране, защото нито едно четене не ги обхвща. Това е най-високото постижение на литературата.