Елизабетанската сонетна мания (1580-те–1610-те) произведе хиляди стихотворения, но малцина теми доминират традицията, отразявайки ренесансните преокъпации с времето, любовта и силата на изкуството.
Обожанието на говорителя към красив младик или жена – често идеализирана, понякога недостижима – е двигател на редицата. „Честният младик“ и „тъмната дама“ на Шекспир са архетипите.
Физическата красота е многократно олицетворена като хрупка: лятно цъфте, роза, която увяда, „наем“ с „прекалено кратък срок“. Сонетът става паметник срещу разпад.
Времето („пояждащо Време“, „космата на Времето“) е антагонистът. Стихотворенията медитират за стареене, смърт и неизбежността на забравеността – за любимия и за поета.
Сонетът претендира за сила да предизвика време: „Докато хората дишат или очи могат да виждат, / Толкова дълго живее това, и това дава живот на теб.“ Стихът става сосуд на вечността.
Много редици изследват конфликта между социални задължения (брак, патронаж, религиозни клетви) и еротично или емоционално жаждане – добавяйки психологическа дълбочина на формалното упражнение.
Тези теми, сплетени през строга форма (14 реда, ямбичен педаметър, волта), дават на елизабетанските сонети техния траен интеликтуален и емоционален резонанс.