1800-те в Европа са свидетели на сеизмични промени в обществото, политиката и технологията – и изкуството се движи в стъпка. Всеки голям теч отразява тревогите, надеждите и трансформациите на ерата си.
Отказвайки се от просвещения рационалност, романтистите шампионират емоция, индивидуализъм и сублаймната сила на природата. Мислим за турбулентните морски пейзажи на Търнър, поезията на Уърдсуърт и фاسцинацията от средновековието и екзотичното.
Художници като Курбе и Миле се обръщат към ежедневието – селяни, работници, градска бедност – отхвърляйки идеализацията. Техната работа е социален коментар колкото и естетика.
Моне, Ренуар и Дега улавят мигливо светлина и цвят, рисувайки ен плен ер. Те приоритизират восприятие над прецизност, шокирайки академията с разхлабено четъркане и ежедневни сцени.
Отивайки извъд видимото, символистите (Редон, Моро) използват мит, сън и натякване за да извикат по-дълбоки истини. Техното изкуство е мистериозно, алузивно и дълбоко лично.
Пикасо, Брак, Джойс и Улф разчупват традицията. Кубизъм фрактурира форма; поток на съзнание фрактурира нарратив. Старият ред – художествен, социален, политичен – е развален.
Заедно тези течове проследяват дъга от усещане до наблюдение до абстракция, оглеждайки пътуването на Европа от монархия към модерност.