Критични перспективи за Шекспир: Седем чести критики под лупа
За четири века Шекспир е най-анализираният писател на английски. Покрай универсалното признание, postojanна малцинствена критика се е закрепила. Ето седем повтарящи се критики — представени не за да намалят, а за да разберем пълния критически разговор.
- Неоргиналност на сюжета: Почти всички сюжети са адаптирани (Холиншед, Плутарх, италиански новели, по-ранни пьеси). Критици твърдят, че той заема, а не измисля.
- Непоследователност на героите: Мотивите се сменят внезапно (напр. закъснението на Хамлет, внезънната ревност на Отело). Някои виждат психологична некohерентност; други, умислена двусмисленост.
- Слаби жени героини: Ограничена агенция, дефинирани от мъже, често умилквани или убити (Офелия, Десдемона, Корделия). Отразва патриархалните ограничения на ерата му.
- Излишно вербално орнаментиране: Каламбури, метафори и риторични разцветки могат да засягат яснотата — особено за съвременни публики. Обвинение „стил над съдържание“.
- Историческа деформация: Стиска хронологии, променя герои (Макбет, Ричард III), измисля сцени за драма. Историята служи на пьесата, а не на истината.
- Ограничена психологическа дълбочина: Пре-фройдиански; героите липсват съвременна вътрешност. Монозите са риторични, а не психоаналитични.
- Тесен социален обхват: Фокус над кралство/благородство. Прости хора са клоуни или тълпи. По-малко достъпни за неелитни преживявания.
Контртеглото
Тези критики представят малцинствено мнение. Консенсусът чества Шекспировата безпрецедентна езикова изобретателност, дълбоко човешко проникновение, структурно мастерство и изчерпаема адаптивност. Самият факт на това продължително, сериозно несъгласие свидетелства за неговата централност — само гигант притяга такъв постоянен, сериозен дисенс.