Хюз използва разговорен тон и прост, но емоционален език, за да предаде емоциите и мислите на говорещия. Стихотворението започва с говорещия, който признава напредналата им възраст, отбелязвайки, че те са „половин сто“, фраза, която подчертава минаващото време и усещането за живот, който се изплъзва. Използването на думата „наполовина“ предполага непълнотата и липсата на изпълнение, които преследват говорещия.
Докато стихотворението се разгръща, говорещият си спомня своето по-младо аз, изпълнено с мечти за приключения и стремежи за успех. Те имаха „планове и мечти/ И схеми и схеми“, представяйки си бъдеще, изпълнено с вълнение и възможности. Тези стремежи обаче остават нереализирани, витаят просто като „сенки на луната“. Повтарянето на думата „мечти“ подчертава копнежа на говорещия за живот, който никога не се е осъществил.
Стихотворението се впуска в сегашното състояние на говорещия, белязано от чувство на примирение и разочарование. Те осъзнават, че пътуването им е към своя край и са достигнали точка, в която трябва да се изправят срещу суровата реалност на своите непостигнати амбиции. Репликата „Вървя бавно, бавно, бавно/ Към края на моите петдесет години“ улавя бавния, неуморен ритъм на техния живот, натежаван от бремето на несбъднатите мечти.
Говорителят размишлява върху „пътищата, които не са поели“, символизирайки изборите и възможностите, които са били пропуснати или игнорирани по пътя. Тази тема на съжаление се подчертава допълнително от повторението на репликата „Можех да направя толкова много“. Тези трогателни думи изразяват дълбокото чувство на загуба на говорещия и натрапчивото усещане за това, което би могло да бъде.
Наред с чувството на съжаление, стихотворението също така признава красотата и радостите, които са докоснали живота на говорещия. Те говорят за „залези край морето“ и „смях на деца“, което предполага, че въпреки несбъднатите им мечти е имало моменти на щастие и удовлетворение. Тези моменти обаче изглеждат мимолетни и недостатъчни, за да компенсират тежестта на неосъществените им стремежи.
В заключителната строфа говорещият признава, че са „на половината път през нощта“, използвайки тази метафора, за да обозначи своето несигурно бъдеще и тъмнината, която предстои. Репликата „И аз не знам накъде отивам“ капсулира усещането на говорещия за безцелност и липсата на ясен път напред. Тази несигурност отразява несбъднатите мечти, които са ги накарали да се чувстват изгубени и загубени.
„50, 50“ завършва с мрачна нотка, оставяйки у читателя чувство на меланхолия и размисъл. Стихотворението на Лангстън Хюз служи като напомняне за крехкостта на времето, важността да преследваш мечтите си и горчиво-сладката природа на житейския път.