В Моята последна герцогиня герцогът (говорителят) разкрива токсична амалгама от гордост, притежание, простота и емоционална празнина към сината си жена.
Тя излага портрета ѝ като куриран артефакт: „Това е моята последна герцогиня, нарисувана на стената / Изглежда, сякаш е жива.“ Изкуство = контрол. Той избива кога да отвори перата.
Тя „имаше / Сърце... твърде бързо обрадовано“ – усмихвала се на залеви, череши, бял мул, комплименти. Нейната демократична радост обиждаше неговото монополство. Той искал нейната благодарност само за своя „дар на девестотигодишно име“.
„Дадох заповеди; / Тогава всички усмивки спряха заедно.“ Евфемизъм за убийство. Не я коригира или развежда – той я прекратява. Тя съществува сега само като негово контролирано изображение.
Нула тъга. Нула саморефлексия. Той преговаря своя следващ брак, докато обсъжда последния. Мисцията на пратеника (мирижа) е по-важна от мъртвата герцогиня.
Чуваме само неговата версия. Гласът ѝ е отсъстващ. Той дефинира нейните „недостатъци“ (които звучат като добродетели: благораза, ценяване на красота). Драматичният монолог формат е неговата тирания.
Герцогът въплътява нарцистична паталогия: грандиозност, липса на емпатия, притежание, експлоатация. Поемата обвинява не само него, а и патриархалната система, позволяваща такова притежание на жени.