Поезията на Сара Хендърсн Хей заемаISTINCT територия, където женското тяло, природният свят и еротичната енергия сближават – не като отделни обекти, а като унифицирано поле на преживяване.
Хей не пише за женственост като концепция; тя пише от спецификите на женското влошение – менструация, бременност, лактация, менопауза, месечният цикъл като временна структура. Говорителите ѝ не представят женственост; те я живеят, понякога комфортно, често амбивалентно. Тялото не е съд; то е гласът.
Природата в работата на Хей не е декор. Тя е конспецифична – споделящи същите цикли, същата уязвимост, същите творчески/унищожителни сили. Сезоните се отразяват на репродуктивните фази. Бурите оглеждат вътрешна турбулентност. Растенията моделират устойчивост без съзнание. Границата между „тя“ и „то“ прониква.
Еротичното усещане се явява като епистемология – начин на познаване. Допир, вкус, мириз, ритъм: те не са прелюдии към нещо по-високо; те са първичните данни. Сензуалността на Хей включва майчинско-еротичния континуум (дojеното като еротичен акт), променящите се способности на старвещото тяло, seksualността, която устоява извън репродуктивната полза.
В стихотворение като „Ножът“ или „Дојене“, трите нишки се плетат: женското тяло (женственост) ангажирано в природен процес (природа) преживяван като интензивно усещане (сензуалност), което е едновременно биологично, емоционално и духовно. Няма йерархия. Няма разделяне.
Хей пише منتصف 20-ти век, когато конфесионалната поезия беше мъжко доминирана (Лоуел, Берман, Снодграс) и жените поети се очакваше да преодолеят „домашното“. Тя отказа преодоляване. Тя остана в тялото, в градината, в леглото – и превърна това оставане в реален акт на внимание.
Неинът труд предвижда екофеминизма, материалисткият феминизъм и новото природописане с десетилетия. Тя не теоретизира връзката между жени и природа; тя я изпълнява, стих по стих.