Докато разказвачът обмисля самотната позиция на плашилото, той прави сравнение с „ужасна трагедия“. Плашилото се превръща в символ на забравено или пренебрегнато страдание. Изглежда, че фигурата издържа на вечна тишина и самота. Плашилото се е превърнало в забравено, натрапчиво присъствие сред спокойната сцена на житното поле.
Допълнително подчертавайки изолацията на плашилото, стихотворението описва липсата на каквото и да е присъствие наблизо. Няма споменаване на фермери или други човешки фигури. Тази самота придава на плашилото зловещо и неземно качество. Той е изобразен като страж, който пази празна земя.
Погледът на плашилото също е забележителен аспект на поемата. Той е описан като „гледащ“, но обектът на погледа му остава неизвестен. Тази двусмисленост допринася за енигматичността на поемата и загатва за скритите вътрешни мисли и емоции на плашилото. Това кара читателите да се чудят какво може да си мисли плашилото, добавяйки към мистериозната аура около присъствието му.
Последните редове на стихотворението предлагат мрачно заключение. Устойчивото наблюдение на плашилото продължава, докато сезоните го подминават. Той стои като мълчалив свидетел на минаващото време и цикъла на живота и разпадането. Стихотворението завършва със съзерцателна нотка, оставяйки читателите да размишляват върху по-дълбокия смисъл и значението на присъствието на плашилото в житното поле.
„Плашилото“ на Валтер де ла Маре е натрапчив портрет на изолация и забравено страдание. Чрез своите емоционални образи и метафоричен език стихотворението приканва читателите да размишляват върху пренебрегваните и маргинализираните в обществото. Мрачната атмосфера на поемата и енигматичната фигура на плашило създават трайно въздействие, оставяйки у читателите усещане за мистерия и съзерцание.