Стихотворението НЕ! (1844) на Томас Худ е каталог на отрицания – „Няма слънце, няма луна, няма сутрин, няма обяд“ – което отстранява маркерите на времето и утехата, оставяйки само голямата истина за смъртността. Поезията преминава от детството („Няма топлина, няма веселост“) към старостта („Няма сила, няма удоволствие“), всеки строф наслагва отсъствия.
Въпреки това тонот не е изцяло отчайващ. Остроумието и иронията на Худ – „Няма поща, новини, поща“ – облекчават мрака. Последните строфове подсказват, че приемането на „НЕ!“ на смъртта ни позволява да живеем пълноценно в „ДА!“ на настоящето. Структурата на стихотворението – повторение, нагрозяване, ритмична нагласа – огледава неизбежността на времето.
Написано в размислителен, елегиачен глас с блясци от юмор, НЕ! е мemento mori, което подбужда не клекота, а интензивност: хванете кратката светлина, защото „НЕ!“ идва за нас всички.