В стихотворението „Джорджия“ говорещият не среща никого в Централния парк. Вместо това, стихотворението се разгръща като поредица от рефлексии и спомени, извикани от гласа на жена. Няма физическо взаимодействие или среща с конкретен индивид; цялото произведение се развива вътре в вътрешния пейзаж на говорещия, където гласът става катализатор за ревери, а не прелюдия за диалог.