Честа точка на объркване в любимият поем на Робърт Фрост „Nothing Gold Can Stay“ касае главната буква на думата „Еден“. В авторитетния текст, говорителят не я пише с главна буква. Редът чете като продължение на естествената имотаж, а не като референция към собствено име.
Nature's first green is gold,
Her hardest hue to hold.
Her early leaf's a flower;
But only so an hour.
Then leaf subsides to leaf.
So Eden sank to grief,
So dawn goes down to day.
Nothing gold can stay.
Тук „Еден“ функционира метафорично, представяйки първоначалното, съвършено състояние на природата преди грехопадението – паралел на темата на неизбежната преходност. Малката буква „e“ подчертава това универсално, а не строго библейско алюзия.