Когато Хорът интонира „не са дойшли, Едипе, да…“ докато кралът се приближава до истината, редът не просто отбелязва драматическо време – той кристализира централната ирония на пiesaта. Хамартия на Едип не е статичен характерен недостатък; то е неговото разследване в движение. Всеки въпрос, който задава, всеки свидетел, когото призовава, всеки извод, който прави, натяга възелте по-тесно около неговия собствен врат.
Качествата, които го правят крал – неуморен интелект, отказ да приеме невежество, граждански долг, превърнат в епистемологичен кръстословий път – са точните механизми на неговата гибел. Думите на Хора отбелязват момента, в който драматичната ирония достига връх: публиката е знаела за сцени; Едип е на път да научи. Неговият „приход до“ истината е изпълнение на недостатъка, а не неговото поправяне.
Знаящият става известен. Изследователят става престъпление. Фразата подчертава разоряваща структурна истина: в опит да спаси Тива, Едип инженерства собствената си унищожение. Самият акт на знанието е трагедията.